Отрова

Нарязвайки го на парчета
то стана някак поносимо,
макар че още я усещам
отрова в острото му жило.

Разнищени въжета, връзки,
едно изгубено корито,
води и струи, светли пръски,
локва с кораби без име.

С парчетиите от минало
закърпват се платна от лодката,
така почти е поносимо,
почти лишено от отровата.

Септември, 2019г.

Листа

Жълти жилави листа,
тежки пролетни къдрици,
златен принц от есента,
през зимата премръзнал скитник.

Завит във пурпурни листа
така обрулени от вятъра,
днес с корона от цветя
скрит на топло във театъра.

Принц и дрипльо, не човек,
дух, забравено плашило,
за него лятото е век,
а зимата е сто години.

И сгушен тихо във театъра
стои, опива се с тъга
защото в есента е златното,
а зимата е топлина.

Август, 2019г.

Рози

Тежък аромат, зловонен,
морав и напудрен цвят,
странен вкус – като на спомен,
лепкав сок – като на грях.

Винен лабиринт – цветчета,
киселост и застоялост,
стрък, стебло, живот, значение,
къс небе, червено-бяло.

Хладна миризма спокойна,
викаш – удряш върховете,
навън от клетката затворена
и аз живях със зверовете.

Искам свобода, защо,
защо бърлога да не може?
Добре, ще построя гнездо
в букета прецъфтели рози.

Август, 2019г.

Карти

Свалям пластове от злоба,
черен блок обсидиан,
това го знам, това го мога,
живея в този меридиан.

Вървя по пътя си опрашен
от остри бури и мъгли,
животът всъщност не е страшен,
с лечебни цели ни боли.

Този паралел е мой,
това е моята вселена,
мога да си позволя прибой,
а също и съдба солена.

Преглъщам тъпите беди,
знам, че смелостта си струва
и колкото и да боли
ще лъжа и ще се преструвам.

Това е мое притежание,
лице, не, всъщност изражение,
живея в карти разчертани
и не признавам поражение.

Юли, 2019г.

Спомени

Млечнобели кости със седефен блясък,
потрошена младост, празни очни камери,
болка във пакети, лосион от радост,
прежълтели спомени, които сме забравили.

Юли, 2019г.

Херувими

Херувими – бели, сиви,
бледи сплескани лица,
смятате ги за красиви,
по-красиви от греха?

Ангелите ми са много, много глупави,
тесногръди и фалшиви и неискрени,
владеят се от користни подбуди,
колко жалко, че от тях зависим.

Лъжат, че живеят по звездите,
крият дългите си дупки по гърба,
но аз прозирам и доброто и лъжите,
а как се стига до небето без крила?

Вечно са им арфите изгубени,
но аз си знам, че като мен са стиснати,
те са синеоки, аз съм мургава
и ако аз съм дявол, те пък са безсмислени.

Юли, 2019г.

Рани

Има рани, които неволно избиват по кожата,
под тях се е спекла замръзнала вече кръвта,
живеем във вихър, във който ураганът са хората,
минава, разрива и вечно променя света.

Отново чувстваш старата отчаяност,
подхранвана от сините петна
очакваш в бъдещето хромова безкрайност
и болезнен допир. Заздравяване. Кора.

Юли, 2019г.

Утре

Днескашното утре си остава празно,
а аз изчезнах още вчера –
смята се че „всичко“ е пространственост,
която като ябълка се бели.

Люспи кожа, стружки на окаяност,
безплътен повей в днешната потресеност –
остава му кора непревземаемост
и шепа „всичко“ от която съм изчезнала.

Юли, 2019г.

Рокля на цветчета

Заплита в плетката тъгата,
съвсем не я интересува
как после й тупти главата
и как от болка се подува.

Ще сложи рокля на цветчета
и тя ще й стои момичешки,
стои и радостно се гледа
макар да й се смеят всички.

Прилежно пълни с плънка формите –
деца, сърца и пеперуди,
но в огъня са се отворили,
излизат течни и издути.

С години натежава бремето,
но то остава си, нали?
Дали ще бъде днес, след време,
главата пак ще ме боли.

Юли, 2019г.

Моят първи детски страх

Значи така. Ще прегръща котката. Ама ще видиш, че дяволът се е вселил в тая жълта кожа. И не ме гледай с тия невинни очи… на котката говорех. Ама не ми реви и слушай дядо си. Тия мършави торби с кокали са самият дявол. Нали не искаш дяволът да ти скочи на врата, а?

Бях на три. Какво да кажа на дядо ми. Не бях чак толкова умна, че да му възразя. Пък на котката какво да кажа. Нали ще ме изгледа с тия жълти, напукани сфери и ще ми изшътка нещо неразбираемо. Така че по–добре сто грама сладолед и още толкова мълчание. Преди котката да се появи в ъгъла. Това всичко беше преди да започне да се катери по гърдите ми всяка нощ и да се налага да я гледам в малките огнени ядра на очите й. Беше в кошмарите ми. Беше живота ми. Беше черна котка с очи от огън. Бягах от нея по улиците, падах по паважа и раздирах белите си детски колене, но котката ме намираше винаги. Винаги си беше там. Винаги в ъгъла. И като дойдеше, детското креватче на брат ми до моето се изпаряваше и оставаше само котката. И очите й. Две заключени врати, които никога не съм имала желанието да отварям. По–късно осъзнах, че около мен е пълно със заключени врати. Поставяха ги хората, светът и аз самата. Често ме озадачаваха, но научих че трябва да ги отворя, за да продължа нататък. Но така и не разбрах очите. Нито защо на три толкова ме плашеха. Останаха си загадка завинаги обляна в жълто, в укор и в онзи мрак, който сама си създадох, за да изпъкне светлината.

Юни, 2019г.