Днескашното утре си остава празно,
а аз изчезнах още вчера –
смята се че „всичко“ е пространственост,
която като ябълка се бели.
Люспи кожа, стружки на окаяност,
безплътен повей в днешната потресеност –
остава му кора непревземаемост
и шепа „всичко“ от която съм изчезнала.
Юли, 2019г.