Сбогуване с лятото

Лятото вървеше по морския бряг и вълните галеха краката му. Всички го познаваха – Лятото с развяти огненочервени коси, Лятото в житената нива, Лятото в топлата юнска вечер, Лятото, което сега вървеше по брега.

Разпенени вълнички се плискаха в краката му, та дано го задържат още мъничко. По-надолу до големия камък, където обикновено се катереха децата, но сега бе пусто, се показа едно пясъчно момиче. То търкаше очите си, от които се стичаха премесени с кристалчета пясък сълзи. Лятото спря, загледа се в морето и се усмихна. Това същество, почти дете сега се радваше на всичко, което бе сторило.

– Нее – изхлипа пясъчното момиче. Лятото се обърна и каза:

– Трябва.

– Не можеш да ни оставиш – изкрещя момичето – Всичко тук те обича. Аз те обичам.

– Не, скъпа моя, аз се връщам при майка ми. А догодина пак ще дойда. Сестра ми Есента ще ти помогне.

Вълните жално стенеха. Те също обичаха Лятото да сяда и да ги гали с часове.

– Радвам се – продължи то – че изпратих птиците. Нито една няма да умре в снега.

– Онова студено създание – разфуча се момичето от пясък – най-голямата ти сестра!

– Не осъждай Зимата. Всяко семенце все нея чака. Радвам се за малкото дете. Ти го помниш. Без да знае, то се влюби в този бряг. Сега вече може да ходи.

– Ти направи само хубави неща – пясъчното момиче за първи път се усмихна.

– Не съвсем. Гората над усоето изгоря. Хората викаха. Жените плачеха над децата си – Лятото зарони сълзи, които се стичаха по бузите му – но няма значение, тръгвам си.

Откъм морето се издигна люлка от морски водорасли. Лятото целуна пясъчното момиче и скочи в люлката. Изчезна. Заръмя дъжд. Лятото си бе отишло. Отнякъде долетяха ято щъркели.

– Изпуснахме го – изграчи най-проскубаният – Иди го търси в Африка. На път.

Ятото се вдигна.

– Сбогом – прошепна пясъчното момиче. Птиците отнесоха думите й към заминалото Лято.

Септември, 2017г.

Коментари