Запроправях си път през хората, влакчето на метрото уверено се носеше в тунела. Виждах познати, които ме поздравяваха дружелюбно, други просто ми махаха и пак забиваха остри носове в картите и брошурките, трети пък си драскаха по стъклата и само кимаха на отражението ми. Рик се беше изтегнал точно до вратата и си играеше с някаква цепеница.
– Рик.
– Хелена.
Рик имаше кафяви очи и остър нос. Косата му беше дълга, къдрава и рошава, точно като на Рик Джонсън, задрямал на седалката до него.
– Как си?
– Ами, о, аз, таковата – той побърза да скрие цепеницата зад гърба си – нали знаеш… – замаха безпомощно с ръце.
Изгледах го криво.
– Пак си счупи арфата, нали?
– Оф – Рик ядно запрати цепеницата в ъгъла, където тихо издрънча някакъв погребален марш – никаква полза от тия глупави инструменти, Хелена – оплака се той – дрънкат, дразнят, а нищо свястно не правят. Трябваше отдавна да сме ги заменили с телефони.
Рик си е такъв.
– Джонсън как се справя? – попитах го.
Той само езика не си прехапа в бързината да ми отговори.
– Ами супер, щастливи сме, ще ходим на среща и… и… на музикална лекция и палачинки в… в…
Наведох се. Човекът на Рик беше малко по-мургав от ангела си, но с по-правилни черти. В момента спеше в някаква просъница, а една сълза пълзеше като охлюв по бузата му.
– Всъщност – тихо рече Рик – ни уволниха от работа.
Страшно ми дожаля за старата досада.
– И защо така?
– Аз съм виновен – призна си – обикаляхме по заведения цяла нощ, пихме в „Китарата“, ядохме ребра в „Лудият клоун“, а в „Пияницата“ попаднахме на Уодли…
– О – човекът на Уодли беше колкото гардероб – нека позная какво стана.
Рик направи движение все едно троши арфа. Известно време се чуваше само тракането на влака и прохъркването на Рик Джонсън.
– А ти, Хелена?
– Аз… – усмихнах му се храбро – аз съм добре. Наистина. И двете сме добре.
Рик ме гледаше с някакво добре прикрито съжаление.
Влакът се закова, аз залитнах. Вратите казаха „дзън“ и се отвориха. Хората започнаха да излизат. Рик се прилепи до прозореца, за да пропусне Уодли, който си беше вирнал острия херувимски нос чак към тавана.
– Не трябва да допускат такива кретени за ангели – закрилници – ядно запроклина Рик.
Сега вагонът беше почти празен. Видях Ема – плетеше косата на малко момиченце и Ед, който оправяше балната маска на едър мъж с мустаци. Други мои познати си съставяха програми, тихо уговаряха срещи за хората си, водеха разговори. Отнякъде се носеше арфа.
„Дзън“. Влакът пак беше спрял. Тръгнах към долната част на вагона и с крайчеца на окото си видях как Рик тегли Рик Джонсън за ръката и му съска окуражително в ухото, докато изритва остатъка от арфата в канавката.
Усмихнах се. Съвсем в края на вагона, на последната пластмасова седалка бабата спеше. Тих, красив, спокоен сън. Малката лилава шапчица се беше наклонила и кичур снежнобяла коса беше изпаднал през лицето й. Погалих я по бузата и леко я разтърсих. Клепачите й потрепнаха и се отвориха. Сини. Светлосини очи. Хванах я за ръката и я поведох към вратата. Очите ни винаги са били сини. И на двете. Ръката й се беше вкопчила в лакътя ми, дланта беше сбръчкана и кафява, обрамчена с паяжини. Около очите й имаше същите нишки, на малки клъбца под бузите, на челото, под брадичката. Влакът потрепери и двете залитнахме.
Скоро всичко щеше да свърши. И за двете ни.
Октомври, 2019г.