Реката

До Харистаки Иванович,
румелийски писар в Пловдивско.

Трябва да поговорим, Харистаки, важно е. Наистина трябва, защото напоследък често стоя и си мисля. Пътеката, Харистаки, пътеката от която уж не трябва да се отклоняваме. Дали пътеката свършва в реката? Дали се дави, гори, изобщо може ли да бъде унищожена? Дали пътеката на всичко онова, което е даденост на всичките дребни неща, като поклоните преди закуска? Харистаки, важно е, чувствам как полудявам. Улучиха ме с куршум в сухожилието на коляното, не можеш да си представиш болката. Не издъхвам обаче, не умирам, лицето ми не посинява за поредни напъни за въздух.

Какво става там? Наистина, Харистаки, честно, толкова лошо ли е, колкото изглежда? Изгорели къщи, изтребени села, убити хора. Прости ми, няма как да знам. Аз отдавна не съм тук, във Влахия съм. Отдавна загърбих живот, родина, име. Кова брони, ризници, чукове, секири – не живея от подаяния. Влашко е хубаво. И студено. Понякога правя дълги преходи пеша, само за да седна на брега на Дунава и да гледам България, широка като карта и далечна като друга планета. Виждам хиляди мигащи светлини, фенери най-вероятно, но никога хора, Харистаки, никога хора. Взирам се, докато ме заболят очите, но няма никой. Сякаш е страна на невидими сенки. Тогава ставам, обръщам й гръб, обръщам гръб на родината, на всичко, което съм обичал и започвам един дълъг път през мрака, с гръб към отечеството и с крак, в който тече отрова.

Общо взето, Харистаки, аз загивам. Раната ми заздравя, за първи път от години ям силна, хубава храна, но загивам като растение задушено от плевели. Тук е студено, Влахия е студено място. Съвсем не е като България, нищо, че ги дели една река. Дунава напоследък ми е като отворена рана. Тече ли тече тя, дели и ме разделя с родината. Бразда широка педя, но по нищо по-различна от океан. Но аз знам, Харистаки, знам. България е изгубена кауза. Земя на мъртъвци и духове. Избягах от нея. Избягах от родината си, за да се скрия от умъртвяващата зараза. И малко по малко умирам. Полудявам наистина. Ръцете ми треперят, главата ми се върти, потя се, но за мен няма спасение… (тук писмото е прекъснато, унищожено или недовършено).

На двадесет мили надолу по реката е изхвърлена мокра бележка с разкъсан и разнищен горен край.

„…защото не можем да говорим, защото ни дели река. Но вчера реших. Нищо няма значение повече. Ще прекося раната в сърцето си. Обмислих го добре. Ще преплувам Дунава и с малко помощ от Господ ще стигна България и ще разбера дали наистина има само сенки. Ще нося писмото в джоба си. С известна доза късмет, Харистаки, ще ти го дам лично. Ако ли не – нека думите и терзанията ми умрат с мен. Но ако се видим, ще поговорим. Важно е.“

(бележката не е подписана или името е изтъркано и отнесено от течението).

Октомври, 2019г.

Коментари