Просто влязох и отприщих мрака,
не усещах топлите сълзи,
ужасът се стече в късче влага,
в тези бели стъклени очи.
И заглъхна целият ми пламък,
в миг се стече в ледена вълна,
болката и мрежата и станът,
на който плетох моята съдба.
Преглътнах и захълцах до прозореца,
на кръста разпнах моята душа,
отпуснах се на пода с тежки стонове
„все някога се губим в пустошта“.
Ноември, 2018г.