Моят първи детски страх

Значи така. Ще прегръща котката. Ама ще видиш, че дяволът се е вселил в тая жълта кожа. И не ме гледай с тия невинни очи… на котката говорех. Ама не ми реви и слушай дядо си. Тия мършави торби с кокали са самият дявол. Нали не искаш дяволът да ти скочи на врата, а?

Бях на три. Какво да кажа на дядо ми. Не бях чак толкова умна, че да му възразя. Пък на котката какво да кажа. Нали ще ме изгледа с тия жълти, напукани сфери и ще ми изшътка нещо неразбираемо. Така че по–добре сто грама сладолед и още толкова мълчание. Преди котката да се появи в ъгъла. Това всичко беше преди да започне да се катери по гърдите ми всяка нощ и да се налага да я гледам в малките огнени ядра на очите й. Беше в кошмарите ми. Беше живота ми. Беше черна котка с очи от огън. Бягах от нея по улиците, падах по паважа и раздирах белите си детски колене, но котката ме намираше винаги. Винаги си беше там. Винаги в ъгъла. И като дойдеше, детското креватче на брат ми до моето се изпаряваше и оставаше само котката. И очите й. Две заключени врати, които никога не съм имала желанието да отварям. По–късно осъзнах, че около мен е пълно със заключени врати. Поставяха ги хората, светът и аз самата. Често ме озадачаваха, но научих че трябва да ги отворя, за да продължа нататък. Но така и не разбрах очите. Нито защо на три толкова ме плашеха. Останаха си загадка завинаги обляна в жълто, в укор и в онзи мрак, който сама си създадох, за да изпъкне светлината.

Юни, 2019г.

Коментари