Чука долу господин,
бях видяла вече
и познах по фрака син,
ах, времето изтече.

Отвън летят снежинки – рой.
Не думам! Погледът ми пита.
Добър ден, госпожо – каза той
с тъга добре прикрита.

На какво дължа честта
тук да ви приема?
Знай, неща ми се дължат,
смятам да ги взема.

Разбери, че тук
сбъркал си адреса.
Туй, госпожо, моят слух
няма да хареса.

Най-добре си отиди –
ей така пешком.
Помни какво ми каза ти –
при мен ще имаш дом.

Махай се във този час!
Мразя те сега!
Не, ще постоя при Вас.
Добре, какво дължа?

Браво как се примири,
но шегата настрана –
най-добре се издължи,
знаеш как – сега!

Въздъхнах със сълзи в очи,
протегнах аз ръка,
от врата си медальон свалих.
Той рече – да, това.

Прибра го в джоба, после стана,
протегна ми ръка.
Утре смятам пак да дойда.
Усмихнах се – ела.

Прозорците са заскрежени,
отвън се сипе сняг.
Стоя с лице от мрамор,
страните ми пламтят.