Котка

Животът отново се прави на котка,
промъква се тихо, поставя ни клопки –
гледа как в тях пак послушно се хващаме,
как се оглеждаме, как се оплакваме.

Вижда усмивките, сълзите под клепките,
вижда как мръщим се отново на сметките,
вижда как пак и пак се отдръпваме,
как крием сърцата и връзките скъсани.

Боли го и без да задава въпроси
животът обува краката си боси,
отваря душите ни, вади болежките
и накрая оставя само бележките.

Защото, когато в капана се тикнем
ще знаем – дължиме сърце до повикване.

Февруари, 2019г.

Коментари