Паркът около мен шумеше радостно. Вдигнах камерата. Неочаквано едно момиче ме побутна по ръката и каза:
– Чичо, може ли да те попитам нещо?
Бях отговарял на милион такива въпроси, най-често свеждайки се до: колко е часът, коя дата е, имате ли левче. Съгласих се да отговоря на още един.
Косът, който щях да снимам трепна.
– Питай – рекох.
– Защо хората летят?
За миг спрях да дишам и изпаднах във вцепенение.
– Мила моя, те… те… такова…
– Летят, чичо, но това го знам и аз. Не разбирам защо.
– Но, миличка, защото… те не го правят.
– Моля?
– Те… никой… никога…
– Но, чичо – изчурулика тя – много добре знаеш, че те летят всички, освен мен.
Отбелязах наум, че е тъкмо обратното.
– Виж, детенце, ние си стоим на земята – рекох и потропах с крак. Тя почервеня.
– Не е вярно!
– О, така е – извиках, усещайки че напредвам в разговора. Тя стана и тръгна да си върви, но се обърна и умолително каза:
– А тогава, защо стоят на земята?
– Защото не летят – рекох аз объркано.
Тя си тръгна. Имах чувството, че всичко около мен се откъсва и излита. Погледнах към коса, който щях да снимам. Беше отлетял.
Декември, 2017г.