Кос

Паркът около мен шумеше радостно. Вдигнах камерата. Неочаквано едно момиче ме побутна по ръката и каза:

– Чичо, може ли да те попитам нещо?

Бях отговарял на милион такива въпроси, най-често свеждайки се до: колко е часът, коя дата е, имате ли левче. Съгласих се да отговоря на още един.
Косът, който щях да снимам трепна.

– Питай – рекох.

– Защо хората летят?

За миг спрях да дишам и изпаднах във вцепенение.

– Мила моя, те… те… такова…

– Летят, чичо, но това го знам и аз. Не разбирам защо.

– Но, миличка, защото… те не го правят.

– Моля?

– Те… никой… никога…

– Но, чичо – изчурулика тя – много добре знаеш, че те летят всички, освен мен.

Отбелязах наум, че е тъкмо обратното.

– Виж, детенце, ние си стоим на земята – рекох и потропах с крак. Тя почервеня.

– Не е вярно!

– О, така е – извиках, усещайки че напредвам в разговора. Тя стана и тръгна да си върви, но се обърна и умолително каза:

– А тогава, защо стоят на земята?

– Защото не летят – рекох аз объркано.

Тя си тръгна. Имах чувството, че всичко около мен се откъсва и излита. Погледнах към коса, който щях да снимам. Беше отлетял.

Декември, 2017г.

Коментари