Клара

В един замък се родило момиченце. Нарекли го Клара. Седнала в големия си креват, кралицата решела дългите си коси и нареждала на стягащите се слуги:

– Искам истински първокласни неща за дъщеря си, колкото и да са скъпи. Искам най-доброто за детето си.

Слугите заминали и след три-четири месеца един по един се върнали. Косата на момичето била от истинска китайска коприна, зъбчетата й били вадени от мидите по гръцките брегове, а усмивката й била докарана чак от Италия, заради многото слънце там. Кралицата одобрила всичко без цвета на очите на Клара. Дебелата слугиня била донесла няколко капки швейцарски шоколад с плътен кафяв цвят.

– Не желая дъщеря ми да бъде осмивана, подигравана, унижавана… – крещяла кралицата.

Накрая пак изпратила на път слугите. Какво ли не било донесено – лешници, листенца, капки вода, дори две звезди се появили в ръцете на един старец. Нищо. Нищо не се харесвало на кралицата, а междувременно очите на детето станали чудно хубави и сякаш с тях тя можела да говори.

– Прекрасни очи – радвала се владетелката – откъде ги намери, миличка, даде ли ти ги някой?

Детето не можело да говори, само очите му били щастливи и весели. Кралицата си спомнила, че бебето се нуждае от куп неща и забравила за очите на дъщеря си. Щом детето навършило 9 години и му омръзнали мечетата и куклите в замъка, повикали един клоун. Той заподскачал и извадил куп интересни подаръци от една торба. Радост, щастие, късмет, веселие се трупали около нея. Неочаквано клоунът решил да си вземе чаша вино от кухнята и оставил момиченцето да разгледа подаръците си. Клара се повъртяла около чудните дарове, после се надвесила да погледне в торбата. Пръстите й напипали неголяма черна кутия. Дръпнала капака и оттам излязла една омраза. Вътре имало още една кутийка…

Когато клоунът влязъл, видял че принцесата била заобиколена от орляк ужаси. Предателство, яд, мъка… Той се хвърлил да ги събира и напъхва в кутията. Не могъл да открие само самотата, защото тя се била скрила в косите на детето.

Скоро детето останало само. Не знаело как се получава – нито то страняло от другите, нито те от него, а било само. Майка му го карала да пие звънчета стрити на прах. Смехът му ехтял, но бил леко неестествен.

Една лятна вечер Клара стояла на огряната от луната поляна, когато се появило конярчето и й се усмихнало:

– На Вашите услуги, Ваше Величество – рекло то и седнало до нея – Простете за въпроса ми, но какво Ви е?

– Какво ми е всъщност? – рекла мило тя. Първото нещо, което клоунът уловил била злобата.

– Не ми е ясно как точно се нарича – продължило конярчето – аз не съм много учен, но нека да поговорим за това. Поговорили, и не само за това. Станали добри приятели.

– Не бива дъщеря Ви да говори с прости коняри – рекла една слугиня.

– Че защо не – тя е щастлива – отвърнала кралицата.

Един слънчев ден Клара и конярчето стоели до водопада и се забавлявали. Въртели се по тревата и пеели. За първи път от месеци Клара нямала нужда от звънчета на прах, за да се смее. Косите на момичето се измъкнали от плитката и го обвили като облак. Рязко конярчето скочило, стиснало Клара за раменете и заровило пръсти в косите й.

– Аххх, спри – извикало детето и сълзи бликнали от очите му. Конярчето само още по-настървено затършувало в косите й и рязко извадило нещо оттам. Клара го погледнала и изпищяла – то било ужасно, черно, лепкаво и студено – една студена самота.

– Махни я – изпискала Клара. Момчето изтичало и изхвърлило топчицата във водопада. Самотата паднала и изчезнала във водата – тя вече била обезсилена.
На поляната Клара плачела. Конярчето седнало до нея и се усмихнало.

– Чудя се откъде си се научила да плачеш?

Клара се усмихнала, сякаш тежест била паднала от нея.

В един замък живее момиченце. Единственото нейно нещо са очите й. Единственото й умение е да плаче, а е винаги весела.

Октомври, 2017г.

Коментари