Автобусът

– Нещо против да седна до Вас?

Стюардът, късо подстриган и с черни кръгове под очите, се просна на седалката до Ричард Найтмеър.

– Моля – Ричард вдигна слушалките, обелките от вафли и фъстъците и ги натика в пътническия си сак. Не огледа добре събеседника си, дори не му обърна внимание, та чак се стресна, когато той го заговори.

– Всъщност автобусът е доста празен днес.

Ричард вдигна глава. Вярно беше. На застланите с кожа седалки пред и зад него нямаше никой. Единствените хора в автобуса бяха той и русият стюард.

– Мислех, че ще има много хора – каза Ричард – прочетох, че местата не достигат. Винаги ли е така в четвъртък? – направи си труда да прозвучи съчувствено.

– А, не – отвърна стюардът – но на пътниците им се наложи да заминат по-рано отколкото биха искали.

Ричард рязко вдигна поглед. Нещо неестествено имаше в този човек, нещо твърде особено в тъмните му влажни очи. Ричард се размърда неловко и за да не гледа към събеседника си се взря през зацапания прозорец. Вече отдавна се беше стъмнило и почти нищо не се виждаше, освен мастилени силуети.

– А Вие накъде пътувате?

Ричард бързо се извърна. Защо ли се почувства толкова странно? Сякаш беше мислил, че мъжът до него се е изпарил, докато не го е гледал, че е изчезнал. Някак си не беше очаквал да го намери отново до себе си.

– Получих… покана – то не беше покана, но беше по-добре да го представи така.

– Покана? – стюардът чакаше.

– Нещо като призовка… ами вижте – извади черната картичка от джоба на якето си и му я подаде – Вие би трябвало да знаете, нали Вашата агенция организира превоза – каза Ричард леко предизвикателно.

– О, да. Но само превоза, нали разбирате? – стюардът се протегна и стана, загубвайки се някъде в дъното на автобуса.

Ричард си прибра картичката. Все пак това беше някаква глупава анкета, нали? Покани, целящи да видят, дали хората биха се вързали да идат на екскурзия с „неизвестен завършек“.

Ричард въздъхна. Ако беше по-рано, той щеше да я изхвърли в коша в момента, в който я видеше… но сега… Май наистина имаше нужда да поскита просто така. Бяха му се насъбрали доста проблеми напоследък… но пък точно това…

Ричард отегчено дояде шоколада, който се беше отворил и от чиста скука отново погледна през прозореца… и подскочи ужасен. Вече не беше черно, а жълто и оранжево. Въздухът изведнъж се беше изпълнил с пламъци и се беше нажежил до крайност. Ярки зарева светеха на мястото на дърветата, които пращяха облъхнати в алено. Огромни огнени езици лижеха автобуса, който сякаш летеше точно през огнената стихия. Ричард подскочи отново – стюардът беше точно зад него – беше поставил костеливата си бяла ръка на рамото му.

– Това е напълно нормално всъщност.

Ричард ужасено се дръпна. Затвори очи – клепачите му сякаш пламнаха отвътре, а той имаше чувство, че ще се стопи от талазите топлина. И после съвсем внезапно огънят стихна. Навън отново бе тъмно, мастилено – сиво и прашно нощно време. Ричард скочи и затича напред, към началото на автобуса, а седалките отскочиха, за да му направят място. Улови се за раменете на шофьора, а онзи го погледна стреснато.

– Господине?

– Къде отива този автобус? – изкрещя Ричард извън себе си от ужас.

– Пристигнахме – обади се провлачен глас.

И за негов ужас вратите се отвориха.

Не беше спирка. Не беше бензиностанция. Не беше нещо, което Ричард беше виждал досега. Краят на света! Беше просто краят на света.

Зловонното изпарение, лъхащо от ямата го удари право в носа. Дочу гласове – неясни в началото, но после добиха сила и зацепиха мъглата.

– О, това съвсем не е краят – стюардът беше застанал до него, очите му отразяваха огъня – само началото. Ричард искаше да избяга, някъде далеч назад, назад към мастиления мрак на своя живот. Затича, но стюардът застана пред него.

– Има само един път и той е напред – и с неочаквана сила завъртя Ричард. Той дори не се възпротиви, отчаянието го задушаваше. Стюардът се усмихна разбиращо.

– След Вас.

Ноември, 2019г.

Коментари