Със подминаване на хората
и леките им ръкостискания
във длан усещам им тревогата,
в ръка лъжите им неискрени.

И вплели мокрите потайности
във козината на съдбата
те лутат се във резки крайности
и нервно дърпат си ръката.

А цялата им обич силна
тупти и се усеща меко,
а сигурна съм, че я има
защото чувствам я в ръцете.

Февруари, 2020г.

Защо, по дяволите, птиците
нямат дом и си отиват?
А знаят ли, че там по жиците
протича ток и те умират?

За мене всъщност мъдростта
се крие в птичата поема,
но те излитат в пустошта
и става зимата студена.

На равни махове с крила
отнасят те живот и минало.
Сънувам птичите ята,
които вече са заминали.

Януари, 2020г.

Безмълвно влюбих се в морето
и в писъците на платната,
защото някъде във него
се крие родната Итака

и в мокрите скали солени
и в свисъка на буталата,
онези камъни, където
отворих от меха със вятър.

Но вече стана отчаяние
и студ, огромна морска буря,
едно мъгливо очертание,
една горчива водна струя.

Забравих за рифа подводен,
солта горчива под небцето,
оставих черен флаг на кораба
и после хвърлих се в морето.

Януари, 2020г.

Ужили ме пчела. Болеше.
Остро жило в кожата продупчена.
Сякаш днес за втори път ми беше,
сякаш и преди се беше случвало.

Горчеше с киселинен дъх на мед
като бучка лепкава във гърлото,
като нажежена лава, като лед,
като тънък вулканичен прах от дъното.

Вчера, днес и утре, утре, утре
светът ще продължи, светът жужеше
и някъде под кожата изпръхнала
ужили ме пчела, но не болеше.

Декември, 2019г.

Беше студено, ледено студено. Смразяващо, вледеняващо и всепоглъщащо. Толкова студено, че чак до мозъка на костите. Спеше му се толкова, че камарата одеяла сякаш го притискаше към земята. Едва дишаше, защото всеки дъх се забиваше в дробовете му като нож. Сигурно вече бяха пълни с лед. Остри висулки режещи тъкан, кожа, плът. Лед. Знаеше, че трябва да види жената, но незнайно защо го дострашаваше да влезе в по-топлата от двете стаи. Пак щеше да започне да му мрънка да пусне парното, че студено й било. Как по дяволите да го пусне, като няма пари пастили за гърло да й купи, а ток ще хаби – и за какво? Разбираше, че сигурно е полудяла от треската, но вече прекаляваше. Последният път, когато я видя му беше обещала да му прати писмо от ада.

Въздъхна. Не беше честно, че зимата е толкова студена. Предишната и по-предишната не бяха. Изправи се и тръгна, стъпките му кънтяха. Щеше да я види, да й каже да се успокои. Можеше дори да й обещае, че ще пусне парното, а после да не го направи. Хайде сега, сигурно утре щеше да е по-топло. Направи още една крачка. Не, в никакъв случай нямаше да се поддаде. Хвана бравата. Беше мокра, заледена, покрита с тънка коричка скреж. Отвори я. Момичето лежеше отпуснато под завивките. В първия миг помисли, че е заспала, но после видя, че лицето й е синьо, почти черно на цвят, а от устата й капе скреж. Изкрещя. Отиде до леглото, прегърна я, опита се да я стопли. Продължавайки да крещи затича обратно, хлъзна се на няколко ледени стружки, падна и запълзя към парното, врътна винта, изплака. Легна на пода, а топлината малко по малко се просмука в него, премина през мозъка му като вълна. Сълзите му най-после потекоха.

Когато се надигна бяха минали часове. Сега беше по-топло в стаята. Отвътре – мъртвешки студ. Със сетна мисъл да се махне затича по стълбите. Спря при пощенската кутия. Чакаше писмо. Кутията обаче беше заключена. Опита се да я изтръгне, да счупи ключалката с нокти. Когато не успя, се просна на снега. Отново се почувства по-топло.

Излезе от психиатрията три месеца по-късно. В пощенската кутия го чакаше писмо. Беше сметката за парното.

Ноември, 2019г.

– Нещо против да седна до Вас?

Стюардът, късо подстриган и с черни кръгове под очите, се просна на седалката до Ричард Найтмеър.

– Моля – Ричард вдигна слушалките, обелките от вафли и фъстъците и ги натика в пътническия си сак. Не огледа добре събеседника си, дори не му обърна внимание, та чак се стресна, когато той го заговори.

– Всъщност автобусът е доста празен днес.

Ричард вдигна глава. Вярно беше. На застланите с кожа седалки пред и зад него нямаше никой. Единствените хора в автобуса бяха той и русият стюард.

– Мислех, че ще има много хора – каза Ричард – прочетох, че местата не достигат. Винаги ли е така в четвъртък? – направи си труда да прозвучи съчувствено.

– А, не – отвърна стюардът – но на пътниците им се наложи да заминат по-рано отколкото биха искали.

Ричард рязко вдигна поглед. Нещо неестествено имаше в този човек, нещо твърде особено в тъмните му влажни очи. Ричард се размърда неловко и за да не гледа към събеседника си се взря през зацапания прозорец. Вече отдавна се беше стъмнило и почти нищо не се виждаше, освен мастилени силуети.

– А Вие накъде пътувате?

Ричард бързо се извърна. Защо ли се почувства толкова странно? Сякаш беше мислил, че мъжът до него се е изпарил, докато не го е гледал, че е изчезнал. Някак си не беше очаквал да го намери отново до себе си.

– Получих… покана – то не беше покана, но беше по-добре да го представи така.

– Покана? – стюардът чакаше.

– Нещо като призовка… ами вижте – извади черната картичка от джоба на якето си и му я подаде – Вие би трябвало да знаете, нали Вашата агенция организира превоза – каза Ричард леко предизвикателно.

– О, да. Но само превоза, нали разбирате? – стюардът се протегна и стана, загубвайки се някъде в дъното на автобуса.

Ричард си прибра картичката. Все пак това беше някаква глупава анкета, нали? Покани, целящи да видят, дали хората биха се вързали да идат на екскурзия с „неизвестен завършек“.

Ричард въздъхна. Ако беше по-рано, той щеше да я изхвърли в коша в момента, в който я видеше… но сега… Май наистина имаше нужда да поскита просто така. Бяха му се насъбрали доста проблеми напоследък… но пък точно това…

Ричард отегчено дояде шоколада, който се беше отворил и от чиста скука отново погледна през прозореца… и подскочи ужасен. Вече не беше черно, а жълто и оранжево. Въздухът изведнъж се беше изпълнил с пламъци и се беше нажежил до крайност. Ярки зарева светеха на мястото на дърветата, които пращяха облъхнати в алено. Огромни огнени езици лижеха автобуса, който сякаш летеше точно през огнената стихия. Ричард подскочи отново – стюардът беше точно зад него – беше поставил костеливата си бяла ръка на рамото му.

– Това е напълно нормално всъщност.

Ричард ужасено се дръпна. Затвори очи – клепачите му сякаш пламнаха отвътре, а той имаше чувство, че ще се стопи от талазите топлина. И после съвсем внезапно огънят стихна. Навън отново бе тъмно, мастилено – сиво и прашно нощно време. Ричард скочи и затича напред, към началото на автобуса, а седалките отскочиха, за да му направят място. Улови се за раменете на шофьора, а онзи го погледна стреснато.

– Господине?

– Къде отива този автобус? – изкрещя Ричард извън себе си от ужас.

– Пристигнахме – обади се провлачен глас.

И за негов ужас вратите се отвориха.

Не беше спирка. Не беше бензиностанция. Не беше нещо, което Ричард беше виждал досега. Краят на света! Беше просто краят на света.

Зловонното изпарение, лъхащо от ямата го удари право в носа. Дочу гласове – неясни в началото, но после добиха сила и зацепиха мъглата.

– О, това съвсем не е краят – стюардът беше застанал до него, очите му отразяваха огъня – само началото. Ричард искаше да избяга, някъде далеч назад, назад към мастиления мрак на своя живот. Затича, но стюардът застана пред него.

– Има само един път и той е напред – и с неочаквана сила завъртя Ричард. Той дори не се възпротиви, отчаянието го задушаваше. Стюардът се усмихна разбиращо.

– След Вас.

Ноември, 2019г.

До Харистаки Иванович,
румелийски писар в Пловдивско.

Трябва да поговорим, Харистаки, важно е. Наистина трябва, защото напоследък често стоя и си мисля. Пътеката, Харистаки, пътеката от която уж не трябва да се отклоняваме. Дали пътеката свършва в реката? Дали се дави, гори, изобщо може ли да бъде унищожена? Дали пътеката на всичко онова, което е даденост на всичките дребни неща, като поклоните преди закуска? Харистаки, важно е, чувствам как полудявам. Улучиха ме с куршум в сухожилието на коляното, не можеш да си представиш болката. Не издъхвам обаче, не умирам, лицето ми не посинява за поредни напъни за въздух.

Какво става там? Наистина, Харистаки, честно, толкова лошо ли е, колкото изглежда? Изгорели къщи, изтребени села, убити хора. Прости ми, няма как да знам. Аз отдавна не съм тук, във Влахия съм. Отдавна загърбих живот, родина, име. Кова брони, ризници, чукове, секири – не живея от подаяния. Влашко е хубаво. И студено. Понякога правя дълги преходи пеша, само за да седна на брега на Дунава и да гледам България, широка като карта и далечна като друга планета. Виждам хиляди мигащи светлини, фенери най-вероятно, но никога хора, Харистаки, никога хора. Взирам се, докато ме заболят очите, но няма никой. Сякаш е страна на невидими сенки. Тогава ставам, обръщам й гръб, обръщам гръб на родината, на всичко, което съм обичал и започвам един дълъг път през мрака, с гръб към отечеството и с крак, в който тече отрова.

Общо взето, Харистаки, аз загивам. Раната ми заздравя, за първи път от години ям силна, хубава храна, но загивам като растение задушено от плевели. Тук е студено, Влахия е студено място. Съвсем не е като България, нищо, че ги дели една река. Дунава напоследък ми е като отворена рана. Тече ли тече тя, дели и ме разделя с родината. Бразда широка педя, но по нищо по-различна от океан. Но аз знам, Харистаки, знам. България е изгубена кауза. Земя на мъртъвци и духове. Избягах от нея. Избягах от родината си, за да се скрия от умъртвяващата зараза. И малко по малко умирам. Полудявам наистина. Ръцете ми треперят, главата ми се върти, потя се, но за мен няма спасение… (тук писмото е прекъснато, унищожено или недовършено).

На двадесет мили надолу по реката е изхвърлена мокра бележка с разкъсан и разнищен горен край.

„…защото не можем да говорим, защото ни дели река. Но вчера реших. Нищо няма значение повече. Ще прекося раната в сърцето си. Обмислих го добре. Ще преплувам Дунава и с малко помощ от Господ ще стигна България и ще разбера дали наистина има само сенки. Ще нося писмото в джоба си. С известна доза късмет, Харистаки, ще ти го дам лично. Ако ли не – нека думите и терзанията ми умрат с мен. Но ако се видим, ще поговорим. Важно е.“

(бележката не е подписана или името е изтъркано и отнесено от течението).

Октомври, 2019г.

По острите краища на черните облаци ходя,
по острия ръб на начупени чаши вървя
и остри съмнения и остри болежки ме глождят
и остро говоря и още по-остро мълча.

Продължавам напред с крака разранени от ходене,
не кръгла планета, а остра резка е светът,
започвам да ставам почти изхабена, износена,
пукнатините заглаждам, а заедно с тях и ръба.

Октомври, 2019г.

Запроправях си път през хората, влакчето на метрото уверено се носеше в тунела. Виждах познати, които ме поздравяваха дружелюбно, други просто ми махаха и пак забиваха остри носове в картите и брошурките, трети пък си драскаха по стъклата и само кимаха на отражението ми. Рик се беше изтегнал точно до вратата и си играеше с някаква цепеница.
– Рик.
– Хелена.
Рик имаше кафяви очи и остър нос. Косата му беше дълга, къдрава и рошава, точно като на Рик Джонсън, задрямал на седалката до него.
– Как си?
– Ами, о, аз, таковата – той побърза да скрие цепеницата зад гърба си – нали знаеш… – замаха безпомощно с ръце.
Изгледах го криво.
– Пак си счупи арфата, нали?
– Оф – Рик ядно запрати цепеницата в ъгъла, където тихо издрънча някакъв погребален марш – никаква полза от тия глупави инструменти, Хелена – оплака се той – дрънкат, дразнят, а нищо свястно не правят. Трябваше отдавна да сме ги заменили с телефони.
Рик си е такъв.
– Джонсън как се справя? – попитах го.
Той само езика не си прехапа в бързината да ми отговори.
– Ами супер, щастливи сме, ще ходим на среща и… и… на музикална лекция и палачинки в… в…
Наведох се. Човекът на Рик беше малко по-мургав от ангела си, но с по-правилни черти. В момента спеше в някаква просъница, а една сълза пълзеше като охлюв по бузата му.
– Всъщност – тихо рече Рик – ни уволниха от работа.
Страшно ми дожаля за старата досада.
– И защо така?
– Аз съм виновен – призна си – обикаляхме по заведения цяла нощ, пихме в „Китарата“, ядохме ребра в „Лудият клоун“, а в „Пияницата“ попаднахме на Уодли…
– О – човекът на Уодли беше колкото гардероб – нека позная какво стана.
Рик направи движение все едно троши арфа. Известно време се чуваше само тракането на влака и прохъркването на Рик Джонсън.
– А ти, Хелена?
– Аз… – усмихнах му се храбро – аз съм добре. Наистина. И двете сме добре.
Рик ме гледаше с някакво добре прикрито съжаление.
Влакът се закова, аз залитнах. Вратите казаха „дзън“ и се отвориха. Хората започнаха да излизат. Рик се прилепи до прозореца, за да пропусне Уодли, който си беше вирнал острия херувимски нос чак към тавана.
– Не трябва да допускат такива кретени за ангели – закрилници – ядно запроклина Рик.
Сега вагонът беше почти празен. Видях Ема – плетеше косата на малко момиченце и Ед, който оправяше балната маска на едър мъж с мустаци. Други мои познати си съставяха програми, тихо уговаряха срещи за хората си, водеха разговори. Отнякъде се носеше арфа.
„Дзън“. Влакът пак беше спрял. Тръгнах към долната част на вагона и с крайчеца на окото си видях как Рик тегли Рик Джонсън за ръката и му съска окуражително в ухото, докато изритва остатъка от арфата в канавката.
Усмихнах се. Съвсем в края на вагона, на последната пластмасова седалка бабата спеше. Тих, красив, спокоен сън. Малката лилава шапчица се беше наклонила и кичур снежнобяла коса беше изпаднал през лицето й. Погалих я по бузата и леко я разтърсих. Клепачите й потрепнаха и се отвориха. Сини. Светлосини очи. Хванах я за ръката и я поведох към вратата. Очите ни винаги са били сини. И на двете. Ръката й се беше вкопчила в лакътя ми, дланта беше сбръчкана и кафява, обрамчена с паяжини. Около очите й имаше същите нишки, на малки клъбца под бузите, на челото, под брадичката. Влакът потрепери и двете залитнахме.
Скоро всичко щеше да свърши. И за двете ни.

Октомври, 2019г.

Родих се в прашна, мръсна, стара, обла стая,
над мене същество със две глави,
изправих се и ахнах и се смаях,
защото бях заобиколена от врати.

Те бяха много, странно разнородни,
дървени, метални и оголени,
образуваха съвсем чудати форми,
но до една оставаха затворени.

Лостове и заешки крачета,
имаше греди, капаци, ключове,
врати със райбери, врати с резета,
но до една оставаха заключени.

Живея в обла, стара стая без стени,
обикалям в кръг, по жилите й ходя,
навсякъде врати, врати,
прекрасно, но коя ли да отворя?

Октомври, 2019г.